Вене Велинов je дугогодишњи новинар и писац, дописник више редакција у Србији, живи и ради у Босилеграду. Из редова бугарске националне мањине Велинов је доајен новинарства.
Иако економиста по занимању, након завршене Високе економске школе у Нишу, Вене Велинов новинар и писац из Босилеграда, одлучио је да се бави новинарством, јер му је писана реч на бугарском и српском језику била важнија од сувопарних бројки. Новинарску школу завршио је накнадно на Новинарском институту у Београду и дуго година био дописник за Вечерње новости, Политику, Борбу, Радио телевизију Врање, ОК радио из Врања и неке стручне часописе. На таласима Радио Ниша је 9 година извештавао из Босилеграда и околине и то из свих области, а 15 година је провео и у листу „Братство“ који је излазио на бугарском језику. Велинов је један од оснивача специјализоване радио емисије на бугарском језику која се годинама емитовала на Радио Босилеграду, а из тих времена памти изузетну сарадњу са младим колегама и колегиницама, такође пионирима у овом послу. Вене Велинов као посебан сегмент из свог новинарског опуса истиче сарадњу са РТС-ом у култној емисији „Тв журнал“ која је била намењена програму на језицима националних мањина, а он је сарађивао у делу који се односио на Бугарску националну мањину и дешавања везана за југ Србије. Из љубави према писаној речи из пера Велинова су изашле већ две књиге које говоре о људима и догађајима из босилеградског краја и трећа је у припреми.
О новинарству као професији Велинов прича са сетом, али и неким почетиничким усхићем, уз опаску да је то омиљена али веома стресна и незаштићена професија и многи мисле да могу да се баве овим послом. Пракса је ипак позала да тај занат треба добро изучити, уз то се стално изнова образовати и много свакодневно радити.
Био сам несташно и радознало дете
Са човеком који има 80 година и даље пише и радознало гледа на свет око себе, разговор смо почели од сећања на детињство и школске дане, јер се ваљда сви у тим годинама и са толико животног искуства враћамо прво на тај безбрижни период са много снова.
Са носталгијом се присећа основне школе коју је завршио у Новом Селу, иако рођен у месту Доња Лисина у општини Босилеград, када су у клупама седела равно 100 ученика, а данас нема ниједног, док у околним брдима данас живи педесетак старих људи, каже Велинов.
-Некада су у 36 села овог брдско планинског краја на граници са Бугарском, без путева и струје, живело углавном од пољопривреде и сточарства. Људи су живели скромно, али су били задовољни, помагали једни другима и делили срећу обичних дана. Одликовала их је велика солидарност,па када неко гради кућу или шталу сви су били ту да притекну у помоћ. Нажалост, из тог периода нестали су многи традиционални обичаји али и светковине које су повезивале људе, нема више саборовања и прела – каже Велинов.
Фото: Приватна архива
На срећу, од заборава су сачуване изворне народне песме и фолклор о чему такође жели да разговара овај времешни новинар, а све то по његовим речима, негује овдашњи Центар за културу. Највредније је очување израде женске народне ношње, пре свега ,, саје,, то је хаљина специфичног кроја, за коју познаваоци тврде да је најлепша у Европи. Ретко ко је облачи, осим по која девојчица у свечаним приликама. Зато је у многим домовима у овом крају сачувана као вредан експонат.
Велинов је осмогодишњу школу завршио у Горњој Лисини где је био најбољи ученик међу њих 350, а сада у овој школи има само десетак ученика. Сећа се да је био и најнесташнији и веома радознало дете. Тада су то учитељи и наставници решавали применом методе ,, да је батина изашла из раја,, што је резултирало и лошом оценом из владања. Своју физичку надмоћ, осим у рвању и гимнастици,јер је волео да се бави спортом, Велинов је показао и тиме што је на рукама ходао дуж школског дворишта и при том је ногама по глави ударао сваког ученика који му се замерио, дечији несташлуци каже са носталгијом, јер је са свима на крају био добар друг.
Средњу економску школу Велинов је завршио у Лесковцу и био је једини припадник бугрске националне мањине, чак рекло би се да је тада био и привилегован, јер су му професори остављали додатно време да боље савлада српски језик, а онда га испитивали за оцене. Тада је први пут као извиђач боравио у Бојник и сазнао трагедије његовог становништва који су учинили бугарски окупатори у Србији 1942. године и тада је каже први пут осети стид што припада тој нацији.Ту из града на Ветерници, још као средњошколац почео је да сарађује у листу ,,Младост,, који је био гласник Савеза омладине Југославије. Још тада је схватио да ће то бити његов животни изазов, али није знао где и како.Први степен Економског факултета завршио је у Нишу 1964. године. Не задуго почео је да ради као новинар у листу ,,Братство,, са седиштем у Нишу, гласила бугарске мањине.
О догађајима из тог периода прича нам озбиљно и некако професорским наративом, присећајући се неких анегдота из богатог искуства,на моменте се развесели, али испричао нам је и догађаје који су га дубоко растужили и после толико година и деценија нису избледели.
Фото: Приватна архива
-Без неке професионалне припреме сећам се да су ме послали да будем дописник из Босилеграда. Још на старту платио сам данак у неискуству у једном свом новинарском походу. На страницама листа тада сам баш облатио тадашњег председника месне заједнице у селу Тламино и то на основу исказане мржње неколико мештана према том човеку, а без да питам и другу страну.Тада се нисам срео са њим јер је тог дана био одсутан,убрзо после тога срели смо се у Босилеграду, али текст о њему је већ био објављен. Јавно оклеветани шеф месне заједнице који ме иначе не познаје лично, упитао ме ,, Где је оно новинарско пискарало да му поломим ребра,,. Испред мене је стајао снажан и курпулентан човек, а ја збуњен и уплашен одговорио сам да га знам, али да не знам где је и где га може наћи, тако да сам се спасао тог дана.Увиђајући своју велику грешку, већ сутрадан сам се обрео у том селу и отишао у кућу председника месне заједнице, а он ми је одмах одговорио да је добро што сам дошао да ме одмах изудара, да не би обојица губили време. Међутим, уз чашицу ракије и искреног разговора за који сам замолио, разјаснили смо ситуацију и уследило је објављивање и његовог казивања, од тада смо постали добри пријатељи – сада већ са осмехом на лицу прича Велинов.
Новинари нису судски аболирани
Било је још једно искуство које је Велинова довело чак и до суда.
– Другу истоветну грешку сећам се да сам починио у тексту о стању и раду у Земљорадничкој задрузи у Горњој Лисини. Поверовао сам агроному задруге чије су амбиције биле да се домогне места управника те организације, при том клеветећи тадашњег управника, а пошто је управник био одсутан и тада нисам чуо другу страну. Уследила је његова тужба против мене као новинара у Окружном суду у Врању, али и тада након међусобног објашњења,тужба је била повучена. На почетку своје каријере извукао сам велику поуку да је то ризична професија са великим изазовима, али је нужно да предано служи истини и да се саслуша и друга страна, јер апсолутна истина не постоји. Новинар има право на свој коментар, али не и привилегију да суди и пресуђује – каже Велинов.
У то се уверио у још једном судском процесу такође у Окружном суду у Врању, који је изазвао шире интересовање тадашње јавности. Подносиоци тужбе су били четворица моћних руководилаца, у то време његових суграђана из Босилеграда. Сва четворица били су на тапету општинског партијског Комитета због злоупотребе својих функција. Затражено је њихово смењивање и искључење из партије. Све то, у присуству ове четворице био је предмет расправе о чему је Велинов извештавао за свој лист, али то је била тема и свих важних листова у Србији. Био је окривљен што је јавно интерпретирао истину.
– Онима који су ме тужили је ишло у прилог што је тадашњи секретар Комитета кривотворио записник у њихову корист. За све то време секретар општине непрекидно ми је претио како ће ме стрпати у затвор. Суђење је почело 6. маја 1972. године, уз присуство великог броја новинара. Ја сам ангажовао адвоката, али смо се догворили да он интервенише по процедуалним питањима, а одбрану сам сам износио. Сутрадан су Вечерње новости са мојом сликом објавили текст под насловом ,,Критика није клевета“ и друга гласила у Србији су објвила сличне текстове у моју одбрану. На поновљеном рочишту, уз сведочење поузданих чланова Комитета, суд је донео ослобађајућу пресуду за мене – сећа се и овог случаја Велинов.
Са покретањем тлевизијске емисије ,, Журнал,, на бугарском језику која је емитована на РТС-у од 1976. до 1999, године Велинов је напустио лист ,, Братство,, након 13 година као дописник и прикључио се новој малобројној екипи у новом медију. Ова емисија је прекинута након Нато бомбардовања и више није обновљена упркос датим обећањима. Велинов и још 700 новинара РТС-а добили су тада отказе, јер су били чланови СПС-а и ЈУЛ-а. Не задуго после тога Велинов је отишао у пензију.
Са покретањем емисије на бугарском језику преко таласа Радио Ниша новинар Вене Велинов је свакодневно извештавао о догађајима у Босилеграду, али те емисије више нема. као и овог радија. У међувремену Велинов је хонорарно радио за многе медије међу којима су Вечерње новости, Политика, Борба, Експрес политика, Радио Београд, за војне листове ,,Граничар,,, и ,, Крила армије,,, као и за Радаио телевизију Врање, Ок радио у Врању и друге медије.
Фото: Приватна архива
Пуних десет година овај новинар из Босилеграда је извештавао и за агенцију Танјуг из Бугарске. Ова агенција му је 2003. године доделина награду за најбољег спољег дописника која му је веома драга и коју највише цени.
Тренуци суза и незаборава
Неки трагични догађаји у новинарском битисању Велинова остала су у трајном сећању. Тог петок октобра 1969. године догодила се незапамћена саобраћајна несрећа на Бесној Кобили. Из Боселеграда пут Врања, присећа се Велинов, кренуо је аутобус и у успутним селима попунио се до последњег седишта, било је 40 путника. На једној кривини близу планинског превоја возач аутобуса клонуо је за воланом услед фаталног срчаног удара. За трен возило се сурвало низ планину, путници су испадали, док је аутобус свом тежином прелазио преко њих. Било је 15 мртвих и 20 тешко повређених. У Бослеград је брзо стигла вест о тој несрећи. Није било превоза до тог места, а Велинов је имао једино бицикл. Некако је умолио једног власника мотора да га одвезе до места несреће. Док је сликао фото апаратом, сав дрхтећи, сузе су му пуниле очи од сцена које је видео пред собом, али је знао да мора да уради новинарски извештај. По повратку послао је информацију Вечерњим новостима која је сутрадан објављена, а исте вечери и енглески Ројтерс обелоданио је вест о тој несрећи у Србији. Пре ове трагедије још десет Босилеграђана изгубило је живот преко ове лепе, али злоћудне планине, не случајно назване Бесна Кобила, са сетом у гласу прича о догађају који никада неће заборавити.
Све време своје каријере Велинов је био политички ангажован, али се није профсионално бавио политиком. Водио је Општински одбор синдикта, као и одбор СПС-а. Био је активан у свим ондашњим партијским форумима у општини, укључујући и више мандата у Комитету. Био је руководилац културе у општини Босилеград, као и председник Самоуправне заједнице културе и члан Извршног одбора те заједнице на нивоу Србије. Био је одговоран за изградњу Дома културе у Босилеграду и реновирања Задружних домова у овом крају. Пуних девет година водио је прекограничну срадњу између Босилеграда и Ћустендила у Бугарској. У тим активностима је укључио и врањски ,, Севдах,,. позориште ,, Бора Станковић,, , као и чувене певаче из Врања, а повезао је и институције културе из Лесковца. У тој сарадњи није могао да заобиђе провокације тадашњих бугарских политичара, почев од тога да је бугарска мањина наводно обесправљена и деградирана у Србији. Уследило је питање Велинова да му наведу име бар једног Србина који има већа права од њега. Говорио је да је његова матична земља Бугарска, али отаџбина Србија у којој живи. Увек је остајао без одговора зашто у њиховом уставу нема ниједне признате мањине у Бугарској. Није тада прећутао ни на провокацију председника Бугарске националистичке странке ВМРО, а потоњег потпредседника министра одбране те земље да ће Босилеград вратити у саставу Бугарске. Велинов је узвратио да тај филм неће видети, а ако до тога дође чекаће га гвозденом вилом у Босилеграду јер не жели да код свога сина и ћерку У Нишу и Београду одлази пасошем! Тако је тада разговарао са политичарима, а сада је то добра анегдота.
На крају упућује и необавезујући савет млађим колегама и поручује да је новинстсрво узбудљив и захтеван, специфичан и тежак посао, ваља га схватити као начин живота. Вене Велинов се више не бави новинарством али остала је трајна љубав према тој професији и писаној речи. Сада, мада каже са закашњењем, пише књиге. Објавио је три књиге на бугарском језику ,, Људи и животиње,,, са поруком да човек може много тога да научи од четвороножаца, друга књига је издата под насловом ,, Насиља и освете,, и говори о томе да сви Турци нису били злочинци, а трећа књига носи наслов ,, Бесмислени судски спорови као смисао живота,,.
Сада на српском језику припрема књигу о страдању Бослигређана у време револуције Информбироа, радује се што може још увек да пише и у у миру свог дома сабира посебне тренутке из свог богатог новинарског живота.
***
Той е представител на българското национално малцинство и доайен в журналистиката. Въпреки че е икономист по образование и е завършил Висшето икономическо училище в Ниш, Вене Велинов решава да се посвети на журналистиката, тъй като писаното слово на български и сръбски език му е било по-важно от сухите цифри. По-късно завършва училище по журналистика в Института по журналистика в Белград и дълги години е кореспондент за „Вечерне новости“, „Политика“, „Борба“, Радио и телевизия Враня, ОК Радио от Враня и няколко специализирани издания. В продължение на девет години е репортер за Радио Ниш, където отразява събитията в Босилеград и региона, а петнадесет години работи и за вестник „Братство“, който излиза на български език.
Велинов е един от основателите на специализирано радиопредаване на български език, което години наред се излъчва по Радио Босилеград. От онези времена той пази спомени за отличното сътрудничество с младите си колеги, също пионери в тази професия. Като важен сегмент от своята журналистическа кариера той изтъква сътрудничеството си с РТС в култовото предаване „ТВ Журнал“, предназначено за програмите на езиците на националните малцинства, като той отразява събития, свързани с българската национална общност и южна Сърбия.
От любов към писаното слово Велинов вече е написал две книги за хората и събитията от Босилеградския край, а трета е в процеса на подготовката.
За журналистиката като професия Велинов говори с носталгия, но и с известна начална възхита, отбелязвайки, че това е обичана, но изключително стресова и несигурна професия, в която мнозина си мислят, че могат да се пробват. Практиката обаче показва, че тази професия изисква сериозно изучаване, постоянно самоусъвършенстване и много всекидневна работа.
Бях палаво и любопитно дете
С човек, който е на 80 години и все още пише и с любопитство гледа на света около себе си, започнахме разговора си със спомени за детството и ученическите дни, защото сякаш всички на тази възраст и с толкова житейски опит първо се връщаме към този безгрижен период, изпълнен с мечти.
С носталгия си спомня основното училище, което е завършил в Ново Село, въпреки че е роден в село Долна Лисина, община Босилеград, когато в класните стаи е имало точно 100 ученици, а днес няма нито един. Докато в околните хълмове днес живеят около петдесетина възрастни хора, разказва Велинов.
— Някога в 36 села от този планински край, на границата с България, без пътища и електричество, хората живееха предимно от земеделие и животновъдство. Те живееха скромно, но бяха доволни, помагаха един на друг и споделяха радостта от обикновените дни. Отличаваше ги голяма солидарност, така че когато някой строеше къща или плевня, всички се събираха да помогнат. За съжаление, от този период изчезнаха много традиционни обичаи, както и празненства, които свързваха хората – вече няма събори и вечеринки — казва Велинов.
За щастие, от забвение са запазени народните песни и фолклорът, за което също иска да говори този възрастен журналист. Според него всичко това се поддържа от местния Културен център. Най-ценното е съхраняването на женската народна носия, преди всичко „сае“ – рокля със специфична кройка, за която познавачите твърдят, че е най-красивата в Европа. Рядко някой я облича, освен някое момиче по време на тържествени поводи. Затова в много домове в този край тя е запазена като ценен експонат.
Велинов е завършил основното училище в Горна Лисина, където е бил най-добрият ученик сред 350 деца, а сега в това училище има само около десетина ученици. Спомня си, че бил най-палавото и изключително любопитно дете. Тогава учителите и преподавателите решавали това чрез метода „тоягата е излязла от рая“, което довело и до лоша оценка по поведение.
Силата си, освен в борбата и гимнастиката, тъй като обичал спорта, Велинов показвал и като ходел на ръце из училищния двор, удряйки с крака по главите на всеки ученик, който му се бил замерил. Говори за тези детски пакости с носталгия, защото в крайна сметка с всички бил добър приятел.
Средното икономическо училище Велинов завършва в Лесковец и е единственият представител на българското национално малцинство. Дори може да се каже, че тогава е бил привилегирован, тъй като учителите му давали време да усвои по-добре сръбския език, а след това го изпитвали за оценки.
Тогава за първи път като скаут посещава Бойник и научава за трагедиите на неговите жители, извършени от българските окупатори в Сърбия през 1942 година. Именно тогава, казва той, за първи път изпитва срам, че принадлежи към тази нация.
Още като гимназист в града на река Ветерница започва да сътрудничи във вестник „Младост“, който е гласът на Съюза на младежта на Югославия. Още тогава осъзнава, че това ще бъде неговото житейско предизвикателство, но не знае къде и как ще се развие кариерата му.
През 1964 година завършва първа година в Икономическия факултет в Ниш. Скоро след това започва работа като журналист във вестник „Братство“, чийто централен офис е в Ниш и който е официалното издание на българското малцинство.
Разказва ни за събитията от онзи период сериозно, с професорски тон, припомняйки си анекдоти от богатия си опит. Понякога се развеселява, но също така споделя и истории, които дълбоко са го натъжили и не са избледнели дори след десетилетия.
-Без професионална подготовка си спомням, че ме изпратиха като кореспондент в Босилеград. Още в самото начало платих цената на неопитността си. В една от статиите си силно наклеветих тогавашния председател на местната общност в село Тламино, базирайки се единствено на омразата, която няколко местни жители изпитваха към него, без да чуя и другата страна. Тогава не се срещнах с него, защото не беше в селото, но скоро след това се засякохме в Босилеград. Текстът за него вече беше публикуван. Публично оклеветеният председател, който иначе не ме познаваше лично, попита: „Къде е онзи журналистически драскач, че да му строша ребрата?“ Пред мен стоеше силен и едър човек, а аз – объркан и изплашен – отговорих, че го познавам, но не знам къде е и къде може да бъде намерен. Така се спасих онзи ден. Осъзнавайки огромната си грешка, на следващия ден отидох в селото и в дома на председателя на общността. Той веднага ми каза, че е добре, че съм дошъл, за да ме набие веднага, за да не си губим взаимно времето. Но след няколко чашки ракия и искрен разговор, който аз инициирах, изяснихме ситуацията. Публикувах неговата версия на събитията и оттогава станахме добри приятели“, разказва с усмивка Велинов.
Журналистите не са съдебно освободени от отговорност
Имало е и друго преживяване, което дори го довело до съд.
„Допуснах още една подобна грешка в статия за състоянието и работата на Земеделската кооперация в Горна Лисина. Повярвах на агронома на кооперацията, чиято амбиция беше да заеме мястото на управителя, като същевременно оклеветяваше тогавашния ръководител. Понеже управителят беше отсъстващ, отново не чух и другата страна. Последва неговият съдебен иск срещу мен като журналист в Окръжния съд във Враня. Но и тогава, след взаимни обяснения, искът беше оттеглен. В началото на кариерата си научих важен урок: журналистиката е рискова професия с големи предизвикателства, но е необходимо да служи предано на истината и да се чуе и другата страна, защото абсолютна истина не съществува. Журналистът има право на коментар, но не и привилегията да съди и да произнася присъди“, казва Велинов. Убеди се в това и при друг съдебен процес в Окръжния съд във Враня, който предизвика голям интерес в тогавашната общественост.
Ищците бяха четирима влиятелни ръководители от Босилеград, които бяха под прицела на общинския партиен комитет за злоупотреба със служебното си положение. Беше поискано тяхното отстраняване и изключване от партията. Велинов отразяваше тези събития за своя вестник, но темата беше широко дискутирана и в останалите важни сръбски медии.
-Тези, които ме съдиха, имаха предимство, че тогавашният секретар на комитета фалшифицираше протокола в тяхна полза. През цялото време секретарят на общината ме заплашваше, че ще ме вкара в затвора. Процесът започна на 6 май 1972 година в присъствието на множество журналисти. Наех адвокат, но се разбрахме, че той ще се намесва само по процедурни въпроси, а защитата ще поема сам. На следващия ден „Вечерне новости“ публикува статия със снимката ми под заглавието „Критиката не е клевета“. И други сръбски издания публикуваха статии в моя защита. На повторното заседание, след показанията на надеждни членове на комитета, съдът произнесе оправдателна присъда за мен“, спомня си Велинов.
Със стартирането на телевизионното предаване „Журнал“ на български език, излъчвано по РТС от 1976 до 1999 година, Велинов напуска вестник „Братство“ след 13 години като кореспондент и се присъединява към новия малък екип. Предаването е прекратено след бомбардировките на НАТО и не е възобновено въпреки обещанията. Велинов заедно с още 700 журналисти от РТС тогава получава уволнение, защото бил член на СПС и ЮЛ. Малко след това излиза в пенсия.
Със стартирането на българскоезичното радио предаване по Радио Ниш, Велинов ежедневно отразява събитията в Босилеград, но това предаване и самото радио вече не съществуват. През годините работи като хоноруван журналист за много медии, включително „Вечерне новости“, „Политика“, „Борба“, „Експрес политика“, Радио Белград, както и военните вестници „Граничар“ и „Крила на армия“.
Десет години Велинов е бил кореспондент на агенция Танюг в България, която през 2003 г. му връчва наградата за най-добър чуждестранен кореспондент – награда, която цени най-много.
Моменти на сълзи и незабрава
Някои трагични събития в журналистическата кариера на Велинов са останали в трайна памет. В онзи петък на октомври 1969 година се случи невиждана пътна катастрофа на Бесна Кобила. От Босилеград по пътя към Враня, спомня си Велинов, потегли автобус, който по пътя напълни всичките си места – в него пътуваха 40 души. На един завой, близо до планинския проход, шофьорът на автобуса изгуби съзнание зад волана поради фатален сърдечен удар. За миг превозното средство се строполи надолу по планината, пътниците изпадаха, докато автобусът с цялата си тежест преминаваше през тях. Загинаха 15 души, а 20 бяха тежко ранени. Новината за трагедията бързо достигна в Босилеград. Нямаше транспорт до мястото, а Велинов разполагаше единствено с велосипед. Все пак успя да убеди един мотоциклетист да го закара до мястото на катастрофата. Докато снимаше с фотоапарата, целият треперещ, сълзи изпълваха очите му от ужасяващите сцени пред него, но знаеше, че трябва да направи журналистическия си репортаж. При завръщането си изпрати информация до ,,Вечерне новости‘‘, която беше публикувана на следващия ден, а същата вечер и английската Ройтерс разпространи новината за трагедията в Сърбия. Преди тази катастрофа още десетима босилеградчани бяха загубили живота си по този красив, но коварен планински път, неслучайно наречен Бесна Кобила – разказва Велинов с тъга в гласа за събитие, което никога няма да забрави.
През цялата си кариера Велинов беше политически ангажиран, но никога не се занимаваше професионално с политика. Той ръководеше Общинския синдикален съвет, както и местния съвет на СПС. Беше активен във всички партийни форуми в общината, включително няколко мандата в Комитета. Велинов заемаше и поста ръководител на културата в община Босилеград, председателстваше Съвета за култура и беше член на Изпълнителния комитет на тази институция на ниво Сърбия.
Той отговаряше за изграждането на Дома на културата в Босилеград и за реновирането на културните домове в региона. В продължение на девет години ръководеше трансграничното сътрудничество между Босилеград и Кюстендил в България. В тези дейности включи и вранския ансамбъл ,,Севдах“, театър ,,Бора Станкович“, известни певци от Враня, а също така създаде връзки с културни институции в Лесковац. В рамките на това сътрудничество той често се сблъскваше с провокации от страна на тогавашните български политици – започвайки от твърденията, че българското малцинство в Сърбия е дискриминирано и лишено от права. Велинов попита дали могат да му посочат поне едно име на сърбин, който има повече права от него. Той казваше, че неговата родина е България, но отечеството му е Сърбия, където живее. Винаги оставаше без отговор на въпроса защо в българската конституция няма нито една призната малцинствена общност. Той не остана безмълвен и на провокацията на председателя на българската националистическа партия ВМРО, а по-късно и заместник-министър на отбраната на България, който заяви, че Босилеград ще бъде върнат в състава на България. Велинов отговори, че този „филм“ няма да го видят, а ако се стигне дотам, ще го чака в Босилеград с железен тризъбец, защото не иска да посещава сина си и дъщеря си в Ниш и Белград с паспорт! Така разговаряше с политиците тогава, а днес това е просто един добър анекдот.
В края на разговора Велинов отправя необвързващ съвет към младите си колеги – журналистиката е вълнуваща, взискателна, специфична и трудна професия, която трябва да се приеме като начин на живот. Вене Велинов вече не се занимава с журналистика, но любовта към тази професия и писаното слово остава трайна.
Сега, макар и със закъснение, пише книги. Издал е три книги на български език:
„Хора и животни“, с посланието, че човек може да научи много от четириногите,
„Насилия и отмъщения“, която подчертава, че не всички турци са били престъпници,
„Безсмислените съдебни дела като смисъл на живота“.
В момента подготвя книга на сръбски език за страданията на босилеградчани по време на революцията на Информбюро. Радва се, че все още може да пише и в уюта на дома си събира специални моменти от своя богат журналистически живот.
