Доносимо вам причу о Нинославу Јорданову, професору географије и заљубљенику у планинарење.
Како се сећате свог детињства и школовања, дружења са својом генерацијом и која су вам тада била интересовања?
– Рођен сам у Врању, а до осме године живео сам у Власу где су моји родитељи радили, отац као учитељ, а мајка као медицинска сестра у амбуланти. Основна школа често представља први сусрет са пријатељствима, дружењем и учењем кроз игру и откривање интересовања, док је средња школа време када се та интересовања продубљују, а односи постају сложенији. Моја основна школа Јован Јовановић Змај у Врању има дугу традицију — многи ученици одатле носе лепе успомене, и на наставнике и на другарства која се често памте целог живота, а и моја сећања на то време су носталгична и лепа. Учитељица ми је била Дивна Станковић, строга али правична. Такав учитељ уме да изгради поштовање и дисциплину, а да ученици ипак осете да их васпитава и учи, са намером да их научи и усмери на прави пут. Били смо несташни и немирни, као и сва деца, али сложни и много времена проводили напољу и у игри. У петом разреду смо добили одељењског старешину Бору Стојковића званог Чорба. Био је пред пензијом и темељито нам преносио своја знања, е тада сам заволео географију. Љубав према природи и селу где сам проводио сваки латњи распуст су утицали на моје опредељење и будући позив.
Где сте студирали и зашто баш географија, каква су ваша сећања на године студирања?
– Завршио сам средњу техничку школу, после које одлазим у војску. Након завршене војске уписао сам Природно математички факултет у Приштини, одсек географија. То је најлепши део мог живота, као што ће вероватно рећи највећи део људи који су студентске дане провели у неком другом граду, дружећи се са колегама из различитих крајева и градова. Сви они који су живели у дому знају о чему говорим, поготово у Приштини. Такво другарство и тај начин живота је био посебан и памтим многе детаље и испуњене дане. Нажалост ратна дешавања су прекинула моје студирање, факултети су се селили из града у град, а на крају сам дипломирао у Косовској Митровици и стекао звање дипломирани географ – просторни планер.
Шта можете рећи о свом професорском раду, које методе користитите у настави и на који начин преносите знање из географије?
– Почео сам да радим у Основној школи „Девети мај“ у Рељану, а након три године прешо сам у Основну школу „Бранко Радичевић“ у Врању те 2007. године. Као професор географије, посебну пажњу посвећујем прилагођавању наставних метода интересовањима и узрасту ученика. Трудим се да географију представим као живу и динамичну науку, повезану са свакодневним животом ученика и њиховим окружењем. Знање преносим кроз активно укључивање ученика у наставу: анализирамо карте, решавамо проблемске задатке, користимо ИКТ алате и симулације климатских и геолошких процеса. Веома важан део наставе су планинарске туре и истраживања у природи — било да се ради о посматрању рељефа, мерењу температуре и влажности ваздуха или посети географским локалитетима у округу. Тиме ученици не само што стичу практична знања, већ развијају и критичко мишљење и љубав према природи. Школа је добро опремљена, имамо кабинет за географију са савременим наставним средствима, што ми омогућава да наставу реализујем кроз мултимедијалне презентације, квизове и пројектну наставу.
Своје ученике водите и на такмичења из предмета који предајете. Прилика је да кажемо и резултате које сте остваривали. Колико је то важно за децу и како се припремате за такмичења?
– Моји ученици често учествују на такмичењима из географије, а ја сам поносан што сам ментор многима од њих који су постигли запажене резултате. До сада сам три пута водио ученике на републичком такмичењу из географије. Циљ ми је да ученици географију не доживе као скуп чињеница које треба научити напамет, већ као средство за разумевање света и окружења у коме живе. Са увођењем шаха у школе први сам у Пчињском округу који је кренуо да држи шах као изборни предмет. Наши ученици имају завидне резултате у шаху а истакао бих Иву Младеновић и Вељка Јовановића који су прави репрезенти наше школе и сваке године се такмиче на републичком такмичења. Веома важан део наставе су теренске екскурзије и истраживања у природи — било да се ради о посматрању рељефа, мерењу температуре и влажности ваздуха или посети географским локалитетима у Србији. Тиме ученици не само што стичу практична знања, већ развијају и критичко мишљење и љубав према природи.
Да ли у школи обележавате неке важне датуме везано за географију и на који начин?
– Светски Дан пешачења се обележава 11.септембра. Планиарски Савез Србије сваке године промовише овај дан и организује пешачке туре у свим градовима. Ту активност подржава Министарство просвете Републике Србије и позива све ученике и родитеље да тог дана пешаче у природи. Светски дан пешачења обележили смо као наставну активност ван учионице, повезану са темама из географије и заштите животне средине. Организовали смо школску пешачку туру у околини места у којем се школа налази, са циљем да ученици стекну практична искуства у оријентацији у простору, посматрању природних и друштвених обележја предела, и развијању здравих животних навика. Циљ је био да се кроз физичку активност развија свест о значају здравог начина живота, али и да ученици примене географска знања у реалном окружењу. Акцију су подржали и родитељи, а неки су нам се чак и придружили у шетњи. Једне године, то морам сада да истакнем дошло је до немилог догађаја на Борином брду јер је троје деце ујео стршљен. Брзо смо реаговали и Хитна помоћ је брзо дошла и деци указала помоћ. Приликом боравка у природи посебно је важна лекција о опрезности и опасностима које вребају.
Оснивач сте и члан Планинарског друштва Железничар 2006. Како функционише друштво, колико чланова има и како се организују путовања?
– Планинарско друштво „Железничар 2006“ основано је с љубављу према природи и планинама, а функционише као добровољна, невладина и непрофитна организација. На моју иницијативу и још пар пријатеља смо оснивачи клуба који следеће године слави две деценије постојања. Основни циљ друштва је промовисање планинарења, очување природе и здравог начина живота. Сви чланови могу да учествују у планирању активности, предлажу акције и воде туре ако су квалификовани. Редовно се одржавају састанци, обично једном недељно, где се договарају наредне акције и размењују утисци из претходних. Друштво броји око 100 до 150 активних чланова, различитих узраста и професија и одлично се слажемо. Нови чланови се увек радо примају и пролазе кратку обуку о безбедности и етици на планини. Туре се организују најчешће викендом, уз превоз, аутобус или минибус, водиче и прецизну логистику. Пријављивање за акције иде преко интернета или на састанцима, а чланови плаћају симболичну котизацију која покрива трошкове превоза и организације.
Шта вас привлачи на планинарењима и све људе који се баве овим хобијем. Нека путовања и освајање неких врхова су сигурно остала у посебном сећању?
– Што се тиче лично мојих успеха они су следећи: Освојио сам највиши врх Европе -Елбрус (5642) на Кавказу, највиши врх Атласа -Жубел тупкал(4165) у Мароку, највиши врх Турске Велики Арарат (5137), највиши врх Немачке на Алпима-Цугшпиц (2962), Олимп у Грчкој,Мусала у Бугарској, Доломити у Италији и бројне врхове у нашој земљи и окружењу. Више пута смо у друштву били организатори републичких акција и имамо одличну сарадњу како са клубовима у окружењу тако и иностранству. Истакао бих клуб ,,Козјак,, из Куманова, ,,Царев врв,, из Криве Паланке и Туристичко удружење Осогово. Клуб је обележио преко 200 километара пешачких стаза у ближој и даљој околини. Увек сам говорио да су наше највеће богатство управо планине у окружењу, јер буквално за пола сата смо на некој пешачкој стази за разлику од градова у Војводини где планинари морају да се возе сат-два да би се нашли на некој планини и стази. Истакао бих да је клуб уредио излетиште Борино брдо и Казанђол, међутим врло брзо су се нашли на удару вандала који су поломили, клупе, столове, видиковац и остало на излетишту. Био сам учесник два Велика пута у организацији Планинарског друштва ,,Победа,, из Београда, иначе најмасовнијег друштва у Србији. Обишли смо 2009. године Турску и Сирију, а 2016. године Италију, Француску, Шпанију, Португалију и Мароко. Понео сам прелепе успомене на планине и градове, занимљива места, људе и дружења која ћу памтити док сам жив.
Да ли има нека занимљива анегдота са планинарења или неког излета, ваша или од других чланова или нека занимљива ситуација?
– Издвојио бих једну анегдоту приликом једне високогорске акције и успона на највиши врх Доломита -Мармелади када ми је испала дере с ноге на успону од 70 степени, мало је рећи да сам се уплашио. А приликом силаска ми је пропала нога кроз пукотину, али се све добро завршило. Често ме људи питају и кад се попнеш шта? Прво једва сакупим новац за озбиљнију туру, друго то је борба са самим собом и физичка и психичка. Креће се ноћу и најчешће у зависности од тежине саме планине и успона, стигнете на врх сутрадан преподне. То су веома јаке емоције где вам сузе саме крену приликом изласка на врх. И ту није крај, треба да се спустите безбедно с врха у подножје планине. Ми немамо културу пешачења и бивствовања с природом као што је случај са Бугарима, много сам научио на њиховим планинама. Веома је запажено и ваше ангажовање у Бугарско-српском центру који има баш значајне активности као и на очувању традиције и културе бугарске заједнице на југу Србије. Заиста ми је велико задовољство што имам прилику да будем део Бугарско-српског центра, јер кроз бројне активности доприносимо унапређењу сарадње и бољем разумевању између наша два народа. Центар континуирано реализује активности од великог значаја за културну, образовну и друштвену повезаност Србије и Бугарске, и поносан сам што доприносим том процесу. Наравно ту је председник Дарко Аначков који је оснивач удружења и заиста посвећен и одговоран како за рад удружења тако и пројекате које смо реализовали, а било их је доста. Неизмерно се захваљујем нашем великом пријатељу конзулу Републике Бугарске у Нишу Дмитру Цаневу који је препознао наш рад и залагање и увек пружао потребну подршку.
Који су вам следеће активности вежано за планинарење и путовања?
– Што се тиче путовања жеље су велике а могућности мале бар за мене, јер мало озбиљније акције коштају пар хиљада евра. Тако да на такве акције идем на сваке 4 до 5 година. Али свакако не пропуштам прилике кад год могу да обилазим нове земље, нове планине, а некад се враћам и старим. Јер како се каже, колико си видео и прошао толико си богат. Следећа акција на коју идем је у јулу, идемо за Јерменију и пењемо се на највиши врх Моунт Арагтс 4090 метара надмоеске висине. У августу је план да идемо на Пиринеје, а моји пријатељи иду за Јапан и пењаће се на Фуџи који ће и мене чeкати, надам се у блиској будућности. Жеља ми је да се попнем на највиши врх Африке Килиманџаро и Јужне Америке Аконкагву. И за крај моја порука вашим читаоцима гласи: Сваки корак на путу је корак ка себи — што дуже ходаш, више се проналазиш.
***
Как си спомняте своето детство и училищните години, приятелствата с Вашето поколение и какви интереси имахте тогава?
– Роден съм във Враня, а до осемгодишна възраст живеех във Власе, където родителите ми работеха — баща ми като учител, а майка ми като медицинска сестра в амбулаторията. Основното училище често е първата среща с приятелствата, с играта и ученето чрез открития, докато гимназията е времето, когато тези интереси се задълбочават, а взаимоотношенията стават по-сложни. Моето основно училище „Йован Йованович Змай“ във Враня има дълга традиция — много ученици носят хубави спомени оттам, както от учителите, така и от приятелствата, които често се помнят цял живот. Моите спомени от онова време също са носталгични и красиви. Учителката ми беше Дивна Станкович — строга, но справедлива. Такъв учител знае как да изгради уважение и дисциплина, но и самите ученици да усетят, че тя ги възпитава и учи, с намерение да ги научи нешо и насочи по правия път. Бяхме палави, както всички деца, но бяхме единни, кото прекарвахме много време навън, играейки си. В пети клас получихме нов класен ръководител — Бора Стойкович, наричан с прякор Чорба. Беше пред пенсия и ни предаваше знанията си с голяма отдаденост. Именно тогава заобичах географията. Любовта към природата и към селото, където прекарвах всяко лятно ваканционно време, оказаха влияние върху моя избор и бъдеща професия.
Къде следвахте и защо избрахте точно географията? Какви са спомените Ви от
студентските години?
– Завърших професионална техническа гимназия, след която отидох в казармата. След отбиването на военната служба се записах в Природно-математическия факултет в Прищина, специалност география. Това беше най-красивият период от живота ми — както вероятно ще каже всеки, който е прекарал студентските си години в друг град, заобиколен от колеги от различни краища и градове. Всички, които са живеели в общежитие, знаят за какво говоря — особено в Прищина. Приятелството там и начинът на живота бяха нещо специално и помня много детайли и изпълнени дни. За съжаление, военните събития прекъснаха обучението ми — факултетите се местеха от град на град, а накрая завърших в Косовска Митровица и получих званието дипломиран географ — дизайнер по пространство.
Преподавателската Ви работа и работата Ви с деца. Какво можете да кажете за преподавателската си дейност, какви методи използвате в преподаването и по какъв начин предавате знанията си по география?
– Започнах работата си в основно училище „Девети май“ в Релян, а след три години преминах в основно училище „Бранко Радичевич“ във Враня през 2007 година. Като учител по география обръщам особено внимание на адаптирането на преподавателските методи спрямо интересите и възрастта на учениците. Стремя се да представя географията като жива и динамична наука, свързана с ежедневието на учениците и тяхната среда. Предавам знания чрез активно включване на учениците в учебния процес: анализираме карти, решаваме проблемни задачи, използваме ИКТ методи (информациоони и комуникационни технологии) и симулираме климатични и геоложки процеси. Много важна част от обучението са планинските походи и изследванията в природата – независимо дали става дума за наблюдение на релефа, измерване на температурата и влажността на въздуха или посещение на географски обекти в околността. По този начин учениците не само придобиват практически знания, но и развиват критическо мислене и любов към природата. Училището е добре оборудвано. Имаме кабинет по география със съвременни учебни средства, което ми позволява да провеждам уроци чрез мултимедийни презентации, викторини и проектно обучение.
Водите учениците си и на състезания по география. Това е добра възможност да споменете постигнатите резултати. Колко важно е това за децата и как се подготвяте за състезанията?
– Моите ученици често участват в състезания по география, а аз съм горд, че съм ментор на мнозина от тях, които са постигнали забележителни резултати. До момента три пъти съм водил ученици на републиканското състезание по география. Целта ми е учениците да не възприемат географията като набор от факти за наизустяване, а като средство за разбиране на света и средата, в която живеят. С въвеждането на шаха в училищата, бях първият в Пчински окръг, който започна да преподава шах като избираем предмет. Нашите ученици имат забележителни постижения в шаха. Искам да изтъкна Ива Младенович и Велко Йованович, които са истински представители на нашето училище и всяка година участват в републиканските състезания. Много важна част от обучението са теренните наблюдения и изследванията в природата – независимо дали става дума за наблюдение на релефа, измерване на температурата и влажността на въздуха или посещения на географски обекти в Сърбия. По този начин учениците не само придобиват практически знания, но и развиват критическо мислене и любов към природата.
Отбелязвате ли в училище някои важни дати, свързани с географията? По какъв начин?
– Световният ден на ходенето пеша се отбелязва на 11 септември. Планинарският съюз на Сърбия всяка година изтъква този ден и организира пешеходни турове във всички градове. Тази дейност се подкрепя от Министерството на образованието на Република Сърбия, което приканва всички ученици и родители да се разходят сред природата в този ден. Световният ден на ходенето пеша го отбелязахме като учебна дейност извън класната ста и говорихме за географията и опазването на околната среда. Организирахме училищен пешеходен тур в района около населеното място, където се намира училището, с цел учениците да придобият практически опит в ориентиране в пространството, наблюдаване на природни и социални характеристики на пейзажа и изграждане на здравословни навици. Целта беше чрез физическа активност да се развие осъзнаването за значението на здравословния начин на живот, както и учениците да приложат географските си знания в реална среда. Инициативата беше подкрепена и от родителите, като някои от тях дори се присъединиха към нас по време на разходката. Една година, трябва да подчертая това сега, се случи неприятен инцидент на ,,Хълмът на Бора“, когато трима ученици бяха ужилени от стършели. Реагирахме бързо, спешната помощ пристигна навреме и оказа необходимата помощ на децата. По време на един престой в природата особено важно е да се учим на предпазливост и на опасностите, които дебнат.
Вие сте основател и член на планинарското дружество „Железничар 2006“. Как функционира дружеството, колко членове има и как се организират пътуванията?
– Планинарското дружество „Железничар 2006“ е основано с любов към природата и планините и функционира като доброволна, неправителствена и нестопанска организация. По моя инициатива и тази на няколко приятели ние сме основателите на клуба, който догодина ще отпразнува двадесетгодишен юбилей. Основната цел на дружеството е да промотира планинарството, опазването на природата и здравословен начин на живот. Всички членове могат да участват в планирането на дейностите, да предлагат инициативи и да водят турове, ако са квалифицирани. Редовно се провеждат срещи, обикновено веднъж седмично, на които се уговарят предстоящите дейности и се обменят впечатления от предходните. Дружеството има около 100 – 150 активни членове от различни възрасти и професии и се разбираме отлично. Новите членове винаги са добре дошли и преминават кратко обучение по безопасност и етика в планината. Туровете се организират най-често през уикендите, с транспорт – автобус или микробус, водачи и точна логистика. Записването за участия става чрез интернет или на срещите, а членовете плащат символична такса, която покрива разходите по транспорта и организацията.
Как планинарството привлича Вас и всички хора, които се занимават с това хоби? Сигурно си спомняте за пътувания и изкачвания на върхове, които са Ви останали в специална памет?
– Що се отнася до личните ми постижения, те са следните: Изкачих най-високия връх на Европа — Елбрус (5642 м) в Кавказ, най-високия връх на Атласките планини — Джебел Тубкал (4165 м) в Мароко, най-високия връх на Турция — Голям Арарат (5137 м), най високия връх на Германия в Алпите — Цугшпиц (2962 м), Олимп в Гърция, Мусала в България, Доломити в Италия, както и множество върхове в нашата страна и региона. Многократно сме били организатори на републикански акции в нашето дружество и имаме отлично сътрудничество както с клубове от региона, така и от чужбина. Бих подчертал клуб „Козяк“ от Куманово, „Царев връх“ от Крива Паланка и Туристическото дружество „Осогово“. Клубът е маркирал над 200 километра пешеходни маршрути в близката и по-далечната околност. Винаги съм казвал, че най-голямото ни богатство са именно планините в региона, защото буквално за половин час се намираме на някоя пътека, за разлика от градовете във Войводина, където планинарите трябва да пътуват един-два часа, за да стигнат до планина или пътека. Бих отбелязал, че клубът облагороди местата за излети на ,,Хълмът на Бора“ и ,,Казандьол“, но много скоро те станаха обект на вандализъм — бяха счупени пейки, маси, беседка и други съоръжения. Бях участник в две големи пътувания, организирани от Планинарското дружество „Победа“ от Белград — най-голямото по брой членове в Сърбия. През 2009 г. посетихме Турция и Сирия, а през 2016 г. — Италия, Франция, Испания, Португалия и Мароко. Донесох прекрасни спомени от планините и градовете, интересни места, хора и приятелства, които ще помня до края на живота си.
Има ли някоя интересна случка или анекдот от излет или планинарско преживяване — Ваша или на другите членове?
– Бих споделил една случка от височинно изкачване на най-високия връх на Доломитите — Мармолада. Докато се изкачвах по наклон от 70 градуса, котката за планинарството ми се изплъзна от обувката — малко е да се каже, че се уплаших. А при слизането кракът ми пропадна в пукнатина, но всичко завърши добре. Хората често ме питат: „И като се изкачиш, какво после?“ Първо, едва събирам средства за по-сериозни тури. Второ, това е борба със самия себе си — както физически, така и психически. Обикновено се тръгва нощем и според трудността на самата планина и маршрута, на върха се стига на следващата сутрин. Това са изключително силни емоции — сълзи сами тръгват, когато се изкачиш на върха. Но това не е краят — трябва безопасно да се спуснеш до подножието на планината. Нямаме култура на ходене и пребиваване в природата, както имат българите — научих много от техните планини.
Откроява се и Вашата ангажираност в Българо-сръбския център, който има значими дейности, включително в опазването на традицията и културата на българската общност в Южна Сърбия?
– Наистина ми е голямо удоволствие, че имам възможност да бъда част от Българо-сръбския
център, защото чрез многобройните ни дейности допринасяме за подобряване на сътрудничеството и по-доброто разбиране между двата ни народа. Центърът непрекъснато реализира инициативи от голямо значение за културната, образователната и обществената свързаност между Сърбия и България и съм горд, че допринасям за този процес. Разбира се, тук е и председателят Дарко Аначков — основател на сдружението, който наистина е отдаден и отговорен както за дейността на сдружението, така и за проектите, които реализирахме — те не са малко. Безкрайно съм благодарен и на нашия голям приятел, консула на Република България в Ниш — Димитър Цанев, който разпозна нашата работа и отдаденост и винаги ни е оказвал необходимата подкрепа.
Какви са следващите Ви дейности, свързани с планинарството и пътуванията?
– Що се отнася до пътуванията, желанията са големи, а възможностите малки – поне за мен, защото малко по-сериозните експедиции струват по няколко хиляди евро. Такива пътувания правя на всеки 4–5 години. Но във всеки случай не изпускам възможност, когато мога, да обикалям нови страни, нови планини, а понякога се връщам и към старите. Защото, както се казва – колкото си видял и преживял, толкова си богат. Следващото ми пътуване е през юли – отиваме в Армения и ще се изкачим на най високия връх, планината Арагац, с височина от 4090 метра надморска височина. През август планираме да отидем в Пиренеите, а мои приятели ще пътуват до Япония и ще се изкачват на Фуджи, който и мен ме чака – надявам се в близко бъдеще. Мечтая да се изкача на най-високия връх в Африка – Килиманджаро, както и на Аконкагуа в Южна Америка. И накрая, моето послание към вашите читатели е: Всяки крачка по пътя е крачка към себе си — колкото по-дълго вървиш, толкова повече се откриваш.
